След това отиде да се зачисли във военното окръжие.
Тези, които общуваха с него в град С., го смятаха за спокоен, въздържан човек. Но на него това му струваше скъпо. Нервите му бяха изопнати до краен предел: когато показваше документите си и разговаряше със съветски официални лица, той поставяше на изпитание цялата своя подготовка, решаваше се неговата съдба. Но проверката вече премина и той си въздъхна с облекчение.
Пренощува една нощ в хотела (разбира се, не в стая, а на дивана в хола). На другия ден чрез гардеробиера на ресторанта научи адреса на един старец, който живееше в крайните квартали и даваше стаи под наем. Работата се свърши за пет минути. Старецът имаше две малки стаички по 8 кв.м. и кухня с газова печка. Поиска по двадесет рубли на месец. Уткин не се пазари. Той имаше налични три хиляди и спестовна книжка с четири хиляди рубли — книжката му беше московска.
След една седмица Уткин започна работа. През това време той се обзаведе с креват, шкаф, завивки и всичко необходимо за сам човек. Хазяинът, Василий Максимович, охотно се съгласи да пазарува и приготвя закуска и вечеря.
Няма да бъде интересно да описваме ежедневието на Владимир Уткин, а не е и нужно. За съветските контраразузнавачи, работещи под ръководството на полковник Владимир Гаврилович Марков, който водеше цялата операция по делото на резидента „Надежда“, т.е. Михаил Тулев, беше важно едно — да изяснят целите и намеренията на новия агент, изпратен на наша територия. Но, съдейки по държането на Уткин, той като че ли имаше намерение да пусне дълбоки корени в град С. и от него не можеше да се очакват някакви активни действия.
Ролята на индикатор изпълняваше портативната радиостанция, маскирана с обикновен транзистор „Спидола“, която на времето беше доставена от чужбина за Михаил Тулев. Той я скри в сандък с пясък на тавана на дом номер 27 на улица „Златоуска“, отбелязан с кръстче върху плана, предаден от Михаил Тулев на Уткин.
Дните течаха един след друг, седмица след седмица, а Уткин изобщо не мислеше да навести тавана, макар и само за да се убеди, че радиостанцията е там.
Значи засега не му е необходима. А щом е така, той също засега не е нужен на своя разузнавателен център. Щом като един агент живее като обикновен съветски гражданин и не държи връзка със своите господари, следователно такъв агент е подставен, както се казва, „замразен“.
В нашия случай думата „болван“ е употребена в друго значение. Има такава хазартна игра, където са необходими строго определено число играчи. Но когато не достига един, все пак може да се играе. На отсъствуващото лице се дават карти и се играе за него. Това се нарича игра с болван.
Изглежда, че се започваше нова игра и главната роля в нея изпълнява Владимир Уткин.
Положението на капитана от държавна сигурност Павел Синицин, който за чуждия разузнавателен център беше крадец-рецидивист с прякор Бекас (много птичи наименования се събраха, но какво да се прави? Ще се появят още — Воробьов и Орлов), агент, живеещ понастоящем в Съветския съюз под името Павел Иванов Потапов, беше доста, необикновено и неопределено.
Преди да отпътува зад граница, Михаил Тулев получи радиограма със следното указание: „Свържете се с Бекас, предложете му да замине за друг град, желателно е в Сибир“. Но Павел-Бекас се установи в град Н. на Волга. Оттам до Москва беше една нощ път. Разузнавателният център още по-рано постави едно условие, което Бекас трябваше да спазва безпрекословно: при никакви обстоятелства да не прибягва до стария начин за печелене на пари.
Двойственото положение на Павел-Бекас създаваше и неудобства. От една страна, трябваше винаги да има предвид, че разузнавателният център, който така и не пожела засега да гласува на Бекас пълно доверие, всеки момент можеше да организира проверка (както това ставаше преди), за да види дали агентът живее на уговореното място. Значи Бекас беше длъжен да се регистрира в града край Волга. Разбира се, това не беше проблем. Той намери подходяща стая и се регистрира. От друга страна, беше крайно нерационално за Павел да стои в този град без работа и да чака връзка с разузнавателния център неизвестно докога. Необикновеното гражданско положение, в което се намираше Павел, се дължеше на това, че поради конспиративни съображения той бе лишеи от възможността свободно и открито да общува със своето началство, даже и с родната си майка. Срещите, както преди, ставаха в една вила извън града, където Павел отиваше, спазвайки необходимите предпазни мерки, и там живееше по цели седмици.
На съвещанието при полковник Владимир Гаврилович Марков обсъдиха следното: Щом Разузнавателният център е поставил на Бекас условие веднъж в месеца да проверява дали няма за него писмо „до поискване“ и нищо друго, това показва, че местожителството на Бекас се смята само като пощенска кутия, а не място за постоянното му пребиваване. А това значи, че няма за какво Павел да стърчи в този град и напразно да си пилее времето.
По такъв начин Павел имаше възможност да участвува в ежедневната работа на отдела, ръководен от полковник Марков, и да изпълнява и други поръчения.
Всеки месец в различни дни той отиваше в града на Волга. Момичето зад гишето „писма до поискване“ неизменно отговаряше, че на името на Потапов няма нищо. Създаваше се впечатление, че Разузнавателният център е зачеркнал Бекас от списъците на действуващата агентура. Единственият белег за неговите взаимоотношения с Центъра беше половинката неравно разкъсана рубла, която му бяха връчили неотдавна като парола.
Признак за това, че състоянието на летаргия няма да бъде вечно, послужи внезапната активност на Уткин: през май 1971 година (тогава, когато Светлана Сухова и нейната приятелка Галя Нестерова се запознаха с италианския инженер Пиетро Матинели, по-точно две седмици по-късно) той изведнъж се отправи към улица „Златоуска“, дом номер 27, на чийто таван в сандъка с пясък беше скрита радиостанцията в корпуса на обикновена „Спидола“. Уткин я занесе в квартирата си.
Очакваше се, че той ще установи радиовръзка с Разузнавателния център. Но Уткин не излизаше в ефира. Вероятно само приемаше.
Владимир Уткин живееше скромно, не пиеше, не гуляеше. Поддържаше връзки с определени хора, между които имаше и една хубавичка жена около трийсетте, разведена отскоро, към нея Уткин изпитваше симпатии, които не биха могли да се нарекат другарски, а, както изглежда, чувствата бяха взаимни.
Ежедневието на Уткин беше известно на властите, тъй като се намираше под наблюдение. Но има неща, които е трудно, а понякога невъзможно да се следят.
Уткин ремонтираше телефонните апарати по домовете при повикване. В някои дни имаше по над десет посещения. Контраразузнаването установи, че Уткин нямаше други цели при посещенията в домовете на абонатите — идва, поправя апарата, взима бакшиш по рубла, когато падне, и си отива. Така че по-нататъшното общуване на Уткин с притежателите на телефони не беше контролирано.
По-късно се установи, че той е използувал тази възможност в интерес на работата, заради която беше изпратен в Съветския съюз. След като взе радиостанцията от тавана, той започна да търси транзистор „Спидола“. Уткин не потърси в магазина по две причини: първо, на него му трябваше употребявана „Спидола“, за да прилича външно на тази, в която беше скрита радиостанцията, и, второ — никой не трябваше да знае, че Владимир Уткин има две еднакви „Спидоли“.
Провървя му. Веднъж беше изпратен да поправи телефона в един апартамент. Още щом прекрачи прага, се убеди, че тук живее любител на транзисторна радиотехника. Стаята, в която беше телефонът, беше претъпкана с различни, при това най-нови уреди за улавяне и възпроизвеждане на звуци. Имаше и немски грундици, и холандски филипси, и японски сонита. И сред това бакелито-хромово великолепие, скромно под бюрото се спотайваше една старичка „Спидола“ с цвят на слонова кост. Домакинът не беше млад човек, но явно младееше. Уткин бързо поправи апарата, отказа се от подадената му рубла и вече на излизане подметна с лека завист: „Да ви завиди човек на машинките“. Домакинът беше поласкан и с готовност подхвана засегнатата тема. След десет минути „Спидолата“ стана собственост на Уткин за смешно дребна сума — двадесет и пет рубли.