— Например? — попита Светлана.
— Например за вас.
— Е, какво интересно има тук! Ние никъде не сме ходили, нищо не сме видели.
— Както казват руснаците, всичко е пред вас. — Той замълча за секунда, а после се обърна към Светлана: — Аз вече имам вашия глас, но ако ви помоля за автограф?…
— Пиетро, вие какво? — Светлана се засмя. — Аз да не съм Ирина Роднина?
— Бихте ли ми изпратили някога една картичка?
— Това може.
Пиетро извади от джоба си кожено бележниче, а оттам две визитни картички.
— Заповядайте.
Светлана и Галя взеха картичките и ги сложиха в чантичките си.
— Полага се размяна — каза Пиетро.
— Ние нямаме визитни картички.
— Тогава ще запиша домашния ви адрес.
Момичетата се спогледаха и Светлана каза:
— Ако искате да ми пишете, изпратете го до магазина.
— Но аз не ви знам даже презимето. — Той като че ли беше засегнат.
— Сухова. Светлана Алексеева.
Пиетро посочи магнитофона.
— Там вече се записа. А може ли да ви изпратя нещо като подарък?
— Ами, защо! Няма нужда. По-добре вие елате.
— Аз все пак ще ви изпратя. Иска ми се да ви доставя удоволствие.
… Точно в този момент Витек видя Светлана през храстите.
— Ето я твоята Светка — посочи с ръка на оглеждащия масите Льоша. — Там има някакъв не наш…
Льоша не можеше да промени изражението на лицето си, толкова му стана неприятно. Той извади фотоапарата от калъфа.
Като се криеха зад храстите, те се добраха до масичката на Светлана на около петнадесет метра. Тук Льоша приготви апарата за снимане — постави блендата на единадесет, скорост сто, свали капачката на обектива.
Храстът, зад който се криеха, не беше много гъст. Льоша намери прозорче между клоните, завъртя резкостта, но от това положение нещо не се получаваше. Наложи се да излезе от храстите, за да щракне, но така в кадър попадна и съседната масичка. Той веднага се скри зад храста и започна да върти блендата и скоростта. Това беше изпробване на фотоапарата и първото му фотографиране в живота, макар че беше прочел инструкцията. За по-сигурно трябваше да направи няколко снимки.
Но не успя да повтори снимането.
Тъкмо беше готово всичко, изневиделица отстрани се появи един нисък чичко — Льоша не можа да го разгледа добре, — който показа някаква книжка и каза шепнешком:
— Тук не може да се фотографира.
Льоша се учуди.
— Това пък какво е?
— На вас говоря, младежо, тук не може да се фотографира. Моля да осветите филма!
— И още как! — ядоса се Льоша.
Витек показа мръсен, но затова пък много изразителен среден пръст на чичкото, дръпна Льоша за ръкава и, промъквайки се между храстите, изчезнаха.
— Льошка, хайде да ги поразвеселим — дяволито предложи Витек, когато излязоха на алеята, водеща към автобусната спирка.
— Да я вземат дяволите — пъхайки фотоапарата в калъфа, каза Льоша. — Хайде в къщи.
Дълго крачеха мълчешком, след това Льоша произнесе нещо непонятно за Витек:
— Ще й дам аз един стенвестник… Хм! Културничко обслужват!
— Какъв стенвестник? — зачуди се Витек.
— Хайде, не разсъждавай. — И Льоша го перна по тила…
Галя, Светлана и Пиетро седяха в кафенето до три часа, след това тръгнаха пешком към центъра и обядваха в един ресторант, после отидоха на кино от 18:30 часа, но не седяха докрай — филмът беше скучен.
Когато излязоха от киното, възникна един проблем: Пиетро искаше на всяка цена да изпрати момичетата — той предлагаше по-напред да изпратят Галя, а след това той да изпрати Светлана. Момичетата настояваха те да изпратят Пиетро до хотел „Москва“. Спорът беше решен с просто гласуване и болшинството победи.
Тъй като Пиетро наистина на другия ден излиташе за Италия и понеже много се хареса и на Светлана, и на Галя, прощаването беше дълго. Обещаха си да не се забравят, а Пиетро повтори няколко пъти, че непременно ще дойде пак колкото се може по-скоро. И тримата бяха не съвсем трезви, затова разговорът беше оживен и на висок тон — бяха застанали на десет крачки от главния вход на хотела и всички ги оглеждаха. В изблик на чувства Пиетро се опитваше да пъхне на пръста на Светлана своя пръстен с някакъв неизвестен камък и тя трябваше да употреби много усилия, за да вразуми италианеца.
Най-после се разделиха. Галя взе такси. Тя закара Светлана, която слезе малко по-далеч от тяхната къща. Беше десет часът.
Светлана вървеше, без да бърза, като че ли се разхождаше.
Льоша седеше на пейката с двама приятели, чакаше я. Когато тя се изравни с тях, той стана, искаше да я хване за ръката, но тя се дръпна.
— Разхождаме се с разни чужди красавци? Сбъднаха се мечтите ти, а? — каза той.
— Отело, ревнивецо — насмешливо отговори тя. — Теб какво те засяга?
— Ще видим, хубаво ще ми се поразходиш.
Тя се скри във входа. Никога досега Льоша не беше изпитал такава мъка.
Глава 3
Агентът „болван“ и Бекас
За да не се разбере погрешно, трябва веднага да обясним, че думата „болван“ тук се употребява не в смисъл на глупак, тъп човек. Тази дума има и много други метафорични, преносни значения. Например, когато вместо нещо, се прави неговото подобие, това от народа се нарича „болван“, а сега се казва макет.
В историята на шпионажа има немалко случаи, когато секретните служби на разузнавателния център, изпращайки в противниковия лагер някакъв разузнавач с важна мисия, едновременно, по друг път, по друг канал, изпращат още един или даже няколко свои агенти, които, без да знаят за двойствената игра на своите господари, привличат вниманието на вражеското контраразузнаване. То лапва въдицата и хвърля силите си в борба или в игра с подхвърления шпионин, а в това време истинският агент без особени пречки си върши работата. Именно такива фалшиви, или по-точно спомагателни шпиони, се наричат агенти-болвани.
В нашия случай ще стане дума за агент-„болван“, само че малко от по-друг тип. Става въпрос за човека на име Владимир Уткин.
Когато Разузнавателният център, принуден от действията на съветските чекисти, реши да отзове от Съветския съюз своя резидент Михаил Тулев, предпочете завръщането му да стане по море.
Уткин пристигна в Одеса с кораба, извършващ курс с група чуждестранни туристи. Той даде на Тулев своя контролен талон, с който имаше право да се качи на борда на кораба, а самият Уткин остана. Извърши се, така да се каже, най-обикновена размяна, но съвсем неравностойна.
Уткин и Тулев си размениха не само съдбите, но и шлиферите. В джоба на шлифера, който облече Уткин, имаше самолетен билет за Москва, а също така бележка с адрес и начертан с мастило план на градските улици, върху който с кръстче беше отбелязан дом номер 27. Този план и адрес се отнасяше за град С.
За там се отправи от Москва Владимир Петрович Уткин, тридесетгодишен мъж с най-обикновена външност, среден на ръст, с руса коса и сини очи. Документите му бяха в изправност. Но дори и да не беше така, провал и арест не го заплашваха, тъй като с първата крачка на съветска земя той се намираше под надеждната закрила на съветските контраразузнавачи.
Във военния билет на Уткин пишеше, че е старшина на свръхсрочна служба, по специалност свързочник, уволнен от армията, в момента е офицер от запаса. Служил е в Далечния Изток, после половин година е живял там като цивилен, след което го снели от военен отчет и се придвижил по-близо до центъра, до Москва. Ерген и изобщо единак, няма никакви роднини.
Първата грижа на Уткин в град С. бе да се представи в отдел „Кадри“ на пощата, за да потърси работа. Към тези, които бяха дошли от войската, отношението беше по-специално. Те навсякъде бяха предпочитани. При това Владимир Петрович Уткин разбираше от апаратура за слаби токове. Предложиха му длъжността техник в една от телефонните централи. Той прие. Уреди формалностите — справка, снимки, всичко беше у него. По-трудно беше с жилището — засега не можеха да му предложат нищо даже и в далечно бъдеще. Но той не се отчая — ще се свре в някоя стая или ъгъл, все някак ще се устрои.